Забележителности

Утробата – Храмът на Великата богиня – майка

Posted at 24.02.2012 | By : | Categories : Забележителности | 0 Comment

Траките – един от най-загадъчните древни народи, вярвали, че светът се ражда от сливането на утробния пещерен мрак и светлината от Слънцебога. В землищата на селата Ненково и Дъждовница, община Кърджали, се намира специфичният и уникален  мегалитен храм на Великата богиня-майка, където се осъществявала кулминацията на орфическите тайнства. Именно там са разбулени малка част от тайните на тракийските владетели, вълнували всички в древността, заради тракийската орфическа вяра в безсмъртието. Но, преди да получат властта и за да преминат в света Отвъд и да станат безсмъртни, аристократите орфици изживявали редица изпитания….
Храмът “Утробата” се намира на високо плато в местността Тангардък кая, което означава “Гърмящата скала”. Култът към Великата богиня-майка се изповядвал в недрата на Свещените тракийски планини. Пещерите – утроби на тези планини са обитавани от прорицатели, полубогове и антроподемони. Смята се, че за Родопите това са Орфей и Резос.
Светилището “Утробата” е оформено като вулва с дължина 22 метра. По обяд през специален отвор в пещерата се образува слънчев фалос, който се насочва към вътрешността до олтара – матката. Само през най-кратките зимни дни той достига до матката и я „опложда“. В средата на свода има издълбана полусферична ниша и когато се говори точно под нея по цялата дължина на светилището се разнася неестествен звук. Затова местното население е дало име на светилището “Гърмящата скала”.
В края на ІІ-то хилядолетие преди Христа във времето на преход от бронзова към желязна епоха на Балканите и в Мала Азия възникват и се разпространяват мегалитните култури. Те са типични за цялото средиземноморие, както и атлантическите брегове на континента и се отнасят още в епохата на късния неолит. Тяхното съществуване продължава до VІІ век преди Христа. Произходът им се обяснява със соларно–хтоничната (слънчево–земна) религиозна доктрина и обоснованото от нея конструиране на световния материален и социален ред.
Най-ранните представители на мегалитните култури са египетските пирамиди.
Построяването им представя соларно–хтоничната религиозна система и произлизащата от нея вяра във вечния задгробен живот.
Каменните творения в Тракия са плод на автентичните разбирания на местното население за устройството и функционирането на света. В земите на траките мегалитните творения са резултат от разпространената вяра в Отвъдното. Слънчево–земният култ е представен от Великата двойка божества – Майка и Син. Издълбаните в скалите погребални камери са свещени територии и са обект на култови действия.
Грандиозността на мегалитните комплекси несъмнено предполага търсенето на някакво доктринално обяснение, което може да се намери в религиозно-символичните значения, които древните обитатели на тези земи придавали на скалата и камъка изобщо. В представата на древните общества от периода на късния бронз скалата е носител на идеята за безкрайност във времето – тя е единствената, която може да му устои. Противно на това, човешкото съществуване е съвършено краткотрайно, несигурно и следователно незначително. Но подобно на всичко в природата, според древните вярвания човек също се подчинява на някакъв принцип на цикличност – кръговрат на живота – а именно раждане, живот, смърт, повторно раждане… Затова след смъртта си покойникът е върнат символично на мястото, от което е произлязъл – в недрата на Земята-майка – с убедеността, че един ден ще се роди отново.
Древните вероятно отъждествяват по абсолютно недвусмислен начин скалните образувания с майчината утроба – постоянно спокойствие и пълна липса на светлина, прекрасни условия за подготвящото се очаквано повторно раждане. Наред с това обаче мистичната връзка с камъка осигурява на мъртвия вечността и нерушимостта на скалата. И веднъж придобил такова могъщество, той се превръща в пазител и закрилник на останалите живи свои близки.
От друга страна пространството около каменните градове на мъртвите – мегалитните комплекси, получава статута на свещена територия, “център на света”, място за осъществяване връзката между трите святана живите, на мъртвите и този на боговете.
Мегалитите целят да защитят душата в пътуването й към Отвъдното.
Построяването им гарантира вечното съществуване на тези, които са ги изработили, или на тези, за които са предназначени. Благодарение на мегалитните конструкции, мъртвите получават изключителна сила. Така идеята за вечен живот и редуване на живот и смърт става част от почитта към мъртвите, завинаги свързани с камъка или скалата.
В земите на траките каменните гробници символизират утробата на Великата богиня-майка, олицетворение на един от четирите изграждащи света елементи – земята, т.е. тя е хтонично божество. А най-широко разпространеното тракийско религиозно учение представя всепораждащия свещен брак между същата тази Велика богиня майка и нейния син, идентифициран със Слънцето. И така – с вероятното проникване на слънчевите лъчи в съвършено тъмната скала-утроба се осъществява споменатата хиерогамия (свещен съюз или брак). Времето на това проникване е точно определено, благодарение на заложен в архитектурния план замисъл. Тук естествено се касае за мистериален култ, известен само на посветени. Вероятната дата на мистериалния обред е пролетното слънцестоене – празникът “нова година”, когато Слънцето–Синът се завръща или ражда отново. От осъществения свещен брак намиращият се в гробницата фактически се превръща в син на Великата богиня майка. Но това се отнася само до гробницата на царя. Би могло да става дума и за символично царско погребение, при което царят–жрец бива доктринално свързан с Великата богиня майка. Затова мегалитните гробници придобиват функции на светилища, център на култова обредност. Трудният достъп до камерата-утроба е вероятно доказателство за ограничеността на мистериалното посвещаване.
От разглежданата епоха – втората половина на ІІ-то хилядолетие и първата половина на І-то хилядолетие преди Христа не съществуват никакви писмени сведения относно тракийската религия. Но археологическият материал дава основание да се предполага наличието на култ към скалата-утроба като идентификация на Великата богиня майка, както и към нейния Син–Слънце. До VІ век преди Христа обаче се открива една все още груба соларно–хтонична религия с оформящи се мистериални дейности. Това е ранният вариант на прочутото доктринално учение, наречено днес тракийски орфизъм, разпространено в земите на Югоизточна и Черноморска Тракия и в Мала Азия. Великата богиня майка самозачева в скалата-утроба и ражда своя Син – Слънцето, който по-късно в развития орфизъм е едновременно носител и на соларния, и на хтоничния принцип – слънце през деня, огън през нощта, или две от мистичните хипостази (проявления) на Дионис. С хода си по небето Синът движи света, редувайки ден и нощ. И за да осигури съществуването на този свят, Синът трябва да го възпроизведе чрез свещен брак с неговата всемогъща майка – Великата богиня.
Именно с този принцип на постоянно възпроизвеждане на света, с редуване на смърт и ново раждане е свързан и култът към мъртвите обитатели на мегалитите. Поставени в недрата на Богинята майка, те би трябвало да се родят отново, подобно на всичко в света, както и на Сина-Слънце, който всеки ден умира и възкръсва. Всичко това гарантира вечната продължителност на живота. Това безумно напомня Индуистката религия и Деня на Брама, с чиято продължителност е свързана и продължителността на съществуването на Вселената. И след всеки завършен ден, траещ милиарди години, следва ново начало, гарантиращо абсолютната безкрайност на битието. Поставен в лоното на Великата богиня, царят-жрец се превръща в син на богинята и на нейния Син от всепораждащия им брак и бива поставен в доктринална позиция на безсмъртен антроподемон (богочовек). Безсмъртен може да бъде само той – като син на Сина – и задачата му е да изпълнява ролята на посредник между света на хората и този на боговете. С мистериалното си обезсмъртяване царят-жрец поема функцията на крепител на вярата.
В подобно положение на антроподемон се намира легендарният тракийски цар Резос, който според Омир владеел земите около устието на Стримон (Струма). Той бил убит от Одисей и Диомед под стените на Троя докато спял, защото според предсказанието, ако влезел в битка с ахейците, щял да ги победи. След смъртта си се превърнал в антроподемон – жрец-прорицател на Дионисовата воля (т.е. волята на Сина) и обитавал пещерата-утроба на Великата богиня майка в планината Пангей (Пангей е едно от древните имена на южните части на Родопите). Тази намираща се между устията на реките Стримон и Нестос (Места) планина е най-точната орфическа идентификация на Великата богиня и нейния Син. Резос – син на Сина – чрез своите предсказания осъществявал връзката между молещия се и бога – обект на неговата вяра.
Скалните гробници в Тракия като елемент на една сакрализация на камъка са неизменима част от огромната Средиземноморска мегалитна култура. Разбира се, тази култура оказва немалко влияние върху начина на тяхното построяване, архитектурни особености и религиозното им значение. Спецификите на тракийското общество обаче с положителност успяват да повлияят по-сетнешното самостоятелно оформяне на каменните паметници в собствените им земи. Така траките в положение на постоянен контакт със съседните народи се превръщат в сериозен разпространител на идеи и вярвания. И макар причислени от изследователите към евроазиатската култура на мегалитите, те безспорно притежават своята твърде забележителна уникалност.
Тракийското светилище Пещера “Утроба” датира от XI – Х век преди Христа. Пещерата представлява естествен хоризонтален процеп в скала, който е бил допълнително изсечен и оформен от човешка ръка, наподобяващ на вулва. В дъното на пещерата се забелязва издълбан олтар, който е висок малко повече от метър. В горната част на пещерата има пукнатина, през която за няколко минути всеки ден в 12 часа влиза слънчев лъч. В деня на пролетното равноденствие, слънчевият лъч се уголемява и влиза точно в дупката на олтара, като се задържа потрепвайки няколко минути. Действието олицетворява оплождане, свещеният брак между скалата и Слънцето, възраждането на живота. До момента това е единствената открита подобна пещера в света.
Спелеологът Минчо Гумаров от град  Кърджали, участвал в 4 експедиции в продължение на четири години, чиято цел била откриването, картирането и проучването на въпросната пещера в Източните Родопи. Търсенето започнало през есента на 1989-а, след което още 3 поредни години пещерняците бродили и оглеждали баирите. Разпитвали и местните жители, но без успех.
Кърджалийският пещерняк и краевед Минчо Гумаров открил случайно тракийския храм. На 20 март 1994 година групата на Минчо се разприказвала с жени, които пасели кози. Попитали ги има ли наоколо пещера. Жените му показали скалния процеп и така той стигнал до нея. Път обаче нямало и за да си проправят, се наложило да изсичат дивия къпинак. Натъкнали се на старо черешово дърво, изправено точно пред входа на пещерата. Влезли тихо и предпазливо вътре и тъкмо нагласили компасите, за да уточнят посоките, се случило чудото. Изведнъж мощен слънчев лъч пронизал студения пещерен мрак и озарил скалните потайности.
Осем години Минчо Гумаров от Кърджали пазил тайната на скалното светилище “Утробата” край село Ненково. Находката била държана в тайна заради иманярските набези.
През 2002-а Гумаров започнал да убеждава професор Николай Овчаров, че си струва да види една пещера, която се намира върху платото. Археологът се ослушвал, но накрая склонил. Гумаров му обяснил, че мястото се намира съвсем близо до терена, който екипът на Овчаров проучва. Тогава той копаел една крепост до устието на река Боровица. Преди да тръгнат към пещерата археологът продължавал да се колебае. Причината била съвсем прозаична – двата и половина часа катерене по камънаците. Затова до последния момент професорът разпитвал Минчо защо трябва на всяка цена да види дупката. Гумаров увъртал – „Срам ме е да ти кажа„. Накрая изплюл камъчето: „Прилича на вулва, на женска утроба„. Овчаров склонил и тръгнал заедно с Минчо. Поканили още един журналист и един полицай от град Кърджали.
Дори Гумаров, който много пъти преди това бил ходил до пещерата, трудно открил устието й, което дива череша прикривала добре. Влизането също се оказало приключение. Наложило се да ползват въже, тъй като отворът на пещерата бил на около три метра височина.
Влизаме вътре, а аз продължавам да съм скептик„, признава Овчаров. Още до входа обаче видял издълбаните тракийски ниши и скептицизмът му се стопил.
Пещерата наистина приличала на една гигантска утроба. Точно в 12 часа (астрономическо време) от процеп се промъквал лъч, който се проектирал върху пода. Очертавал се слънчев фалос, който се насочвал към вътрешността.
Местните хора наричали мястото Тангардък кая – „гърмящата скала“ – на 16 метра, на тавана на пещерата бил издълбан малък купол, който предизвиквал силен акустичен ефект. Куполът „реагирал“ обаче само на ниски мъжки гласове. Цялата скала звучала като грандиозен музикален инструмент.
Оказва се, че разположението на пещерата  е юг-север, като отворът е от юг. Дължината е точно 22 метра. До 16-ия пещерата е естествено карстова. Последните 6 метра са издълбани от човешка ръка. В северния край е издълбана полукръгла ниша с дупка в центъра. Когато се погледне в дупката, се виждат всички елементи, включително и отвора, който представлява матката.
Целта на траките била слънчевият фалос – лъчът, да достига до 22-ия метър на пещерата. През месец април, когато слънцето е на относително средна височина, той се спуска до 8-10 метра. Само през януари и началото на февруари лъчът може да стигне до олтара.
Подобни пещери има още от каменно-медната епоха, в 4-то хилядолетие преди Христа. Свързани са с култа към женското плодородие. Дълги години археолозите търсят пещери-утроби, споменати от гръцки автори. За тях по писмени сведения се знаело, че са храмове на Богинята-майка. Култът се свързва с така наречения хиерогамия – вярата, че за да се появи Новата година според вижданията на траките царят трябва символично да умре. И да се прероди.
Траколозите описват този ритуал така: Царят се качва високо в планината, на скалите, където в жертва се принася едро черно животно – козел, кон или бик. Това символизира неговата смърт. След това влиза в символичен брак с богинята-майка, опложда я и така започва новия свят. Това се извършва през януари-февруари.
Вътре в пещерата не са открити никакви находки, но на платото над нея иманяри са изровили статуетки. Местни хора показали на археолога Николай Овчаров керамични съдове и меден котел. Разказали, че в котела имало кости, които изхвърлили. Керамиката е от времето на Перперикон и Татул. Върху един от съдовете, намерени на Тангардък кая има надпис на линеар А (критска писменост). Подобен е намерен и в Перперикон. Овчаров предполага, че над пещерата е имало селище. Археологът признава, че селището над пещерата Утробата не е проучено и ще бъде много трудно да се копае там, тъй като няма нито път, нито вода.
Овчаров стига до извода, че Перперикон е главният култов център с храма на Дионис. По всяка вероятност при Татул е погребан прорицателят, Орфей, а култът на Тангардък кая е свързан с богинята-майка. Така се оформя триадата – прорицателят, главният бог и великата богиня-майка.
Уникалното тракийско светилище от началото на ранножелязната епоха (XI-X век преди Христа),  открито край град Кърджали, е свързано с култа към прераждането. Според професор Николай Овчаров това е скален храм на тракийски царе, потвърждение на изповядваната от траките вяра в безсмъртието, наречена от изследователите орфическа, и материално доказателство на орфическата доктрина, развита от известния български траколог проф. Александър Фол.
Сложното астрономическо-религиозно съоръжение е изградено на недостъпно плато в местността Тангърдък кая (шумящ камък) в района на с. Ненково. Най-близките населени места са на повече от 5 км. Светилището е с форма на женска утроба, свързано с тракийския култ към прераждането и с едновременното почитане на Слънцето и Земята. Свещеният брак между тях се олицетворявал с раждането на царя-Бог.
Входът на древната пещера е изсечен между две скали. От двете страни на скалата ясно личат тракийски погребални ниши. Около входа на пещерата се виждат следи от издълбани каменни легла за греди. Предполага се, че навремето светилището било укрепено със зид, а специална врата преграждала свободния достъп до него. Самата пещера е дълга 22 метра. В дъното на скалата е издълбан олтар с форма на матка.
Светилището е ориентирано по направлението север – юг и е абсолютно симетрично на цепнатина, която преминава през целия храм и не се забелязва с просто око. Входът на пещерата е около 15 метра висок и наподобява женски полов орган. В самото начало на пещерата отгоре е издялан специален прорез, сега позатрупан от камъни. През него точно в 12.00 ч на обяд се появява слънчев лъч, който бавно започва да прониква в светилището. Само в дните на пролетното равноденствие обаче той стига до олтара. Процепът на тавана пък е направен така, че лъчът да прилича на фалос.
Така в определени дни от годината траките са почитали свещения брак между Слънцето и Земята. Съгласно символиката на орфизма, богинята Майка, оплодена от Бога-Слънце, ражда син, превръщащ се в неин любим, за да се възражда всяка година животът. Природата самозачева – с тази символика траките са олицетворявали раждането на царя-Бог –  Хермес, Дионисий и Орфей. Не случайно тракийският цар бил и Бог, и владетел, и първожрец. Хермес е символ на управленската функция на владетеля. Дионисий пък символизирал сексуалния култ, първичната сила. Орфей олицетворявал съзерцанието и духовното прераждане.
Древното светилище край с. Ненково може да се окаже тракийски обреден комплекс с площ десетки квадратни километри, смятат археолозите. На картата с археологическите обекти в Кърджалийско са регистрирани големи групи скални ниши в района на селата Дъждовница, Боровица и Женда, а тракийската пещера-утроба се намира точно в центъра на този регион. Платото над светилището било осеяно с жертвеници, твърди местното население. Сред жителите на околните села се носи още поверието, че черната смола (мумио), която тече по скалите на пещерата, е лековита и цери безплодие. Пак според местните хора навремето към пещерата водели стъпала, изсечени в скалата, които в момента са засипани с пръст.
С откриването на това светилище се потвърждава хипотезата за Дионисиевите празненства по време на пролетното равноденствие, съпровождани с жертвоприношения и черпене с вино. Тези празненства са познати още като Дионисиеви мистерии, характерни също за Гърция и Рим. Дионисиевите оргии са описани от Еврипид във „Васкантите“. Те се провеждали в пещера с течаща вода.
Според етнографско проучване в района на Странджа има много тясно преливане на древната религия на траките и християнството. Според една легенда Света Марина била зачената в пещера с малка струя вода, след като майка й се разболяла и помолила Слънцето да й даде чудотворна билка. С други думи, животът започва от пещерата, от утробата на майката Земя. При входа на светилището при с. Ненково също има две изворчета – единствените в района.

КАК ДА СТИГНЕМ ДО ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА ПЕЩЕРА „УТРОБАТА“?
В Родопите се намира място, за което едва ли сте предполагали, че съществува. Това място е пещера “Утробата”. Древните траки са използвали това свещено за тях място за ритуали, символизиращи съюза на Бога – Слънце с Майката – Земя. Този символичен съюз се осъществява посредством образното съединяване между двамата чрез проникването на слънчев лъч до вътрешността на пещерата. В определен ден от годината този символичен фалос достига най-вътрешната точка на скалния процеп.
Храмът се намира близо до с. Ненково в местността „Тангардък кая“ на около 20 км северозападно от град Кърджали.
Уникалният храм е разположен в скалистата местност Тангардък кая. Пещерата “Утроба” е открита и публикувана през април 2002 г. Посетителят се шокира, защото входът е оформен като вулва. Там са едни от най-големите комплекси на скални тракийски ниши в Източните Родопи.
Няма да сбъркате ако инвестирате време за една кратка разходка до пещерата. Удобна за посещение, тя е влючена в разширените маршрути при посещения в региона.

ПЕЩЕРАТА ВПЕЧАТЛЯВА С ДВЕ НЕЩА:
1. Изключително стръмната пътека, която води до нея, наречена от траките „Пътека на изпитанието“ – много точно название са й сложили.
Не искаме да ви стряскаме, но стръмното е много стръмно, и ще трябва да се заредите с доста упоритост и вода, за да стигнете до пещерата. Изкачването отнема около час, но за някои – около два часа. Пътеката е добре оформена и маркирана. Слизането ще ви отнеме около 40 минути.
2. Природата е успяла да създаде почти точно копие на женската утроба. Приликата с женска утроба е още по-стъписваща на живо. Височината на дупката е 3 метра, а ширината – около 2.50 м, като вътре прониква достатъчно светлина. А във вътрешния южен край на пещерата е издълбан олтар, символизиращ матката.
Учените доказаха, че първоначално кухината е била карстова и дълбока едва 16 м. Човешката ръка я е продължила и издялала във вид на женска утроба, по стените на която непрекъснато се стича вода. Цялата пещера е оформена буквално като женски полов орган и отговаря напълно на описаните от известния траколог професор Александър Фол пещери-утроби. Навътре се развива пещера с дълбочина 22 м.
За уникалното съоръжение от времето на траките проф. Николай Овчаров пише, че точно на обед през нарочно изсечен процеп на тавана във вътрешността прониква слънчев лъч, който се проектира на пода. Образува се идеално оформен слънчев фалос, който постепенно се увеличава и устремява към олтара-матка. Но само през определено време на годината, когато слънцето се намира ниско на север, той може да е достатъчно дълъг, за да оплоди символично утробата.
Според изчисленията това са месеците януари и февруари. В този храм се осъществявала кулминацията на орфическите вярвания. В околностите на пещерата-утроба извира река Перперешка, а Перперикон отстои на около 20 км по нейното течение.
За да се стигне до пешерата “Утробата” трябва да се отбиете от пътя Хасково – Кърджали в посока село Пъдарци и село Дъждовница и да карате към хижа “Боровица”. На около километър след хижата, по красив панорамен път, който се извива край язовир Кърджали, има малка отбивка, покрита с чакъл. Там свършва мотопоходът и започва истинския туризъм. Началото на пътеката е маркирано с табела. Самата пътека е широка, макар и малко стръмна на места, но има три беседки, няколко пейки, а под самия връх – приятен заслон с камина, в която може човек да си направи и  пикник, ако си е взел нещо. Единствено в последната част изкачването е по-стръмно, но далеч не е нужно да сте алпинисти, за да се справите. Самата пътека минава през чудно красиви места и си струва човек да се въоръжи с фотоапарат, за да може да запечата гледките.
Родопите са красива планина и гледките по пътя до пещерата го доказват. Открива се страхотна гледка към язовир Кърджали.
Пътят към пещерата е тесен и криволичещ, но пък е невероятно живописен. Почти след всеки завой се откриват незабравими пейзажи към язовира. Когато наближите село Ненково, след устието на река Боровица намалете и се огледайте за указателни табели към пещерата. До пещерата с кола не може да се стигне, спира се на пътя и се тръгва пеша. До нея се стига по екопътека за около час-два. Разстоянието е около 2 км, деневилацията е голяма. Не може да се скучае по пътя, защото гледката към природата в околовръст е възхитителна. Леко неприятно става, когато слънчето напече камъните, а вода наоколо никъде няма.
Вземете си вода, много вода. Разходката може да бъде много приятна, направени са беседки за отдих , където да починете и да подишате чист въздух.
При всяка почивка, на всяка беседка е написано още колко ви остава да извървите до пещерата. Накрая точно под самата пещера има и барбекю с навес, а гледката е невероятна.
ю”Утробата” е определено малка пещера, но впечатляваща с вида си. Самата пещера не е голяма. Вътре се влиза по изсечени каменни стълби. Пътечката е съвсем тясна, колкото да мине един човек. Гледката на самата пещера е изумителна. Усещането вътре е едно такова тайнствено, дори звуците се чуват по-различно.
Хубаво е да посетите пещерата преди обяд, за да не изпуснете магията – пещерата има процеп на тавана, през който слънцето точно в 12 часа на обяд се проектира на пода под странна форма и започва да се движи към дъното на пещерата. Усещането да видите такова нещо е направо невероятно. Точно това прави пещерата неповторима. Това е единствената такава пещера в света и си заслужава да се види.
За да се отиде и разгледа пещерата “Утроба” трябва първо да знаете, че ще ви отнеме повече време, така че съвсем съвестно си организирайте деня. Самото посещение е задължително придружено с дълга разходка, понеже няма път за автомобили. С кола до самата пещера не може да се стигне. Колата оставяте до селото и тръгвате нагоре пеш. Пътя към пещерата върви нагоре и е предимно скалист и ако не сте с подходящи обувки, катеренето не е от най-приятните преживявания. За любителите на дългите разходки из природата 2 километра могат да се изминат лесно и приятно. По пътя разбира се има къде да поседнете и да починете.
На 2 км след хижа “Боровица” в посока към село Безводно на пътя има указателна табела вдясно, която показва пътя до уникалната пещера „Утробата“. Пътеката е много добре маркирана. Има пейки за отдих, както и няколко беседки, където може да се похапне и  да се полюбувате на красивата природа. Непосредствено под пещерата има заслон с възможност да се приготви барбекю. Времето за изкачване е 1-2 часа умерен ход. Входът в пещерата е безплатен. Пещерата е съвършено творение на природата, което трудно се описва с думи. Името й е избрано много сполучливо. В близост до самата пещера, в скалите се виждат скални ниши. По пътя и пред входа й има също скални ниши, които впечатляват. Поставени са и информационни табели за забележителностите наоколо.
В преследване на отдавна забравеното и тaйнственото тръгвате към пещерата “Утроба” край кърджалийското село Ненково. Използвате за изходен пункт град Кърджали. Когато пристигнете в Кърджали търсите “Пазара” и оттам тръгвате към село Енчец и село Дъждовница. От горната част на Кърджалийския пазар, поемате по кривите улички и преминавайки през живописната циганска махала в края на града, поемате в посока селата Енчец, Дъждовница и хижа “Боровица”. Пътят е асфалтов, не е лош и спокойно се кара с каквато и да е кола. Подминавате разклона за плаващите ресторанти и Главатарци след центъра на село Енчец и продължавате по пътя нагоре през още няколко села. На места се разкриват красиви гледки към долната и средна част на язовир Кърджали. Движейки се по криволичещия асфалт след Дъждовница, минавате през почти обезлюденото село Пъдарци. След село Дъждовница, на един от завоите се открива внушителна гледка към голяма скална група, отрупана с тракийски скални ниши. След няколко километра в ниското виждате хижа “Боровица”. Стигайки хижа “Боровица” можете да починете на чаша кафе, чай или чаша бира и продължавате още 2 км по пътя нагоре.
Подминавайки хижата със сигурност ще се попитате дали не сте подминали и пещерата, защото по пътя никъде не сте видяли знак за нея. След малко обаче се озовавате пред табелите, сочещи забележителност, а именно: пещератаУтробата„. Когато видите табела, на която пише “Пещера”, трябва да отбиете от пътя близо до брега на язовир “Кърджали”. Табелата сочи нагоре към планината.
Стигате табелата вдясно за началото на пътеката към пещерата и оставяте колите. Слизате от колите и започвате да се изкачвате. В момента към пещерата е направена широка пътека с дървени парапети по най-стръмните места, на отклонението има голяма табела, а по пътеката, по която се стига до пещерата, има няколко беседки и пейки за отмора. Постепенното изкачване ще ви предложи
вълшебна гледка към борова гора, “прошарена” от букове. Зад гърба ви небето се отразява във водите на язовир “Кърджали”.
До “Утробата” пътят не е 20 минути, както някои биха казали, а почти два часа и то в едната посока. Вървете бавно и си пазете силите.  Продължавате по стръмната в началото пътека, достигаща равно било, на което е първата беседка за отдих, преди същинското изкачване. Следва стръмна виеща се пътека, която след 15-20 минути ви отвежда и до втората беседка. Там наистина имате нужда от малко отдих преди последната част.
Вече по по-леката пътека стигате до равен участък и пред вас на отсрещния склон се открива внушителната гледка на скален масив, в който се вижда и отворът на пещерата.
Следвайки вече хоризонталната пътека стигате и до третата беседка, която е значително по-голяма, с маси и камина за барбекю. Поемате дъх, разглеждайки красотите на отсрещния склон и поемате към пещерата по пътеката вляво. Гледката от самата пещера е не по-малко красива, а ако сте там около обяд можете да изчакате 12.00 часа или 13.00 часа в зависимост от това в какво часово време сте, за да видите как слънчевият лъч от пролуката при входа, доближава дъното на пещерата. Връщането вече е далеч по приятно, въпреки че по стръмното понякога коленете малко не държат. И още нещо…изкачването от пътя, до пещерата, в зависимост от възможностите ви е около 40 минути до 1 – 2 часа.
Когато стигнете до  каменните канари, изправили се на пътя ви следва катерене. Успокойте се, защото сте почти в края на “пътешествието” си. Започвате да се катерите по скалите, някои от които доста стръмни, покрити с хлъзгав мъх и търкалящи се дребни камъчета, които улесняват падането. Сякаш тук никога не е стъпвал човешки крак.
На метри е пещерата “Утробата”. На върха ви чака изненада – входът на пешерата е на няколко метра, а до там стига дълга стълба.
На входа й е поставена дървена стълба, по която се качвате.    Изненадата за всички е, че това е процеп в скалата, до който се стига по много малка, много тясна импровизирана стълбичка. Надали сте виждали такава – няколко клони, заковани напречно към стъблото на дива череша, “застанала” точно на входа. Някои от запътилите се към пещерата чак тук разбират, че няма да могат да влязат вътре. Предпочитат да останат в подножието и след това разпитват събралите кураж да се качат. Освен това подкрепят окуражително тези, които са решили да изпробват сила и смелост. Пред стълбата понякога се оформя “опашка” от чакащи. Едва след като я преодолеете и стъпите в пещерата, раз-
бирате, че там могат да влязат само двама-трима човека. Иначе няма как да се разминат.
Влизате в тесен, висок и хлъзгав процеп.  Когато си поемете дъх след “геройското” изкачване по стълбата, успявате да се огледате. От двете страни ви обграждат скали високо над главите ви. Последните метри от пещерата са изкуствено прокопани. От пръв поглед си личи как естествената пещера е издълбана допълнително. Тя е дълга 22 м, височината й е 3 м, а ширината – около 2.50 м. В нея прониква достатъчно светлина. Оформена е буквално като женски полов орган и отговаря напълно нa описанието на пещерите-утроби.
Местните хора наричат мястото Тангардък кая – “Гърмящата скала”. Според историците тя е тракийски храм от ХI-Х век преди Христа. Смята се, че е светилище на великата богиня-майка. На тавана й има специално направен процеп, през който точно в 12 ч. през деня прониква слънчев лъч. Той остава там в продължение на няколко минути, като постепенно се уголемява, движейки се към олтара. Казват, че през февруари или началото на март слънцето е толкова ниско, че лъчът се удължава до 22 м и влиза точно в дупката на олтара. Там слънчевият фалос се задържа минута-две. Това явление може да се види само веднъж в годината. Можем само да гадаем какви познания са имали древните траки, за да може слънчевият лъч по време на зимното слънцестоене в 12 ч. на обяд да проникне през тънкия процеп и да оплоди олтара в дъното на “Утробата”. От стените на пещерата струи вода, която се събира в малък басейн в подножието й. А районът на Ненково е безводен. Водата се просмуква от скалата и не пресъхва никога. На тавана на пещерата е издълбан малък купол, който придава силен акустичен ефект. Куполът “реагира” само на ниски мъжки гласове. Ако запеят мъже цялата скала зазвучава като гигантски музикален инструмент. Звукът се понася надолу и може би спира чак в язовира. Само човешка ръка е в състояние да прокопае подобно нещо и да постигне перфектна акустика като в храм. Когато говорите вътре, звукът излиза навън и се носи по околностите. Словата на този, който е говорил в древността са се чували надалече, макар да ги е произнасял от вътрешността на „Утробата“. Сериозно се замислете за уменията, вярванията и труда на древните траки докато поемате надолу по пътеката.
Осем години пещернякът Минчо Гумаров пазил тайната на скалното светилище, за да не привлече там иманяри и да не бъде разрушено. Кърджалиецът търсил мистичната пещера 3 години. В България са открити много тракийски паметници, но такава пещера-утроба, която обяснява орфизма, досега не е намирана никъде по света. Говори се, че подобни пещери има в Делфи и на остров Самотраки в Гърция, но те не са толкова добре запазени и така прецизно оформени. Затова може би пътят към кърджалийската пещера е труден.

ВАЖНО! Тръгвайки нагоре си носете вода, защото едва под пещерата има изворче, в което не винаги водата е кристално чиста! Дано сме ви помогнали да стигнете до това красиво място!

Comments are closed.