Църква „Св. Георги Победоносец“

Златен блясък на църковни куполи озарява централната част на град Кърджали. Действащият православен храм “Св. Георги Победоносец”, построен в началото на ХХ век, се смята за една от емблемите на Кърджали. Позлатените кубета на църквата привличат погледите на жителите и гостите на града отдалеч. Тя поразява всеки, видял златистите отблясъци на внушителната златокуполна църква. Към нея е изграден енорийски православен образователен център, в който всяка година се организират летни лагери по богословие за деца от различни етноси. Православният храм “Св. Георги Победоносец” е обявен за паметник на културата от местно значение.
Църквата „Свети Георги Победоносец“ е първият построен храм в Източните Родопи след освобождението им през 1912 г. Това е трикорабна, кръстово-куполна църква с вградена камбанария.  Инициатор е отец Георги Стоянов, който идва в Кърджали като военен свещеник. Първата копка е направена на 27 юни 1926 година. Църквата е осветена на 28 октомври 1928 година от епископ Харитон, а е изографисана и “благоукрасена” през 1954 година по времето на епископ Стефан. Храмът е построен изключително с помощи, отпуснати от тогавашните Момчилградска Окръжна Постоянна Комисия, Кърджалийска Градска Община, други общини от окръга, Светия Синод на Българската Православна Църква, както и от волни пожертвувания на частни лица – жители на гр. Кърджали,
Цялостното обновление на храма “Св. Георги Победоносец” се дължи на чистия ентусиазъм на настоящия свещенослужител в църквата отец Петър Камен Гарена. За изминалите си години служба в град Кърджали той направи един модерен храм от изоставената преди църква. Нови стенописи украсяват храма отвътре. Тук звънят първите в България електронни камбани, управлявани с компютър. Църквата  “Св. Георги” отскоро е с подово отопление.
Светското име на отец Петър Гарена е Камен Манолов Гаренов. Роден е през 1956 год. Завършил е „Богословие“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1992 г. е ръкоположен в свещенически сан в Араповския манастир и приема името Петър. Служи в погранични райони със смесено население. Осъществява мисии при българите в Турция, Бесарабия, Македония, Румъния. През март 1998 година Пловдивският митрополит Арсений го изпраща в град Кърджали. Около енорийската си църква „Св. Георги Победоносец“ основава първия православен просветен център в Кърджали.
От 2001 година отец Петър преподава богословие в Пловдивския университет и в кърджалийския му филиал „Любен Каравелов“. Автор е на 7 книги и 19 научни студии за историята на българските епархии в Източна Тракия и Беломорието, Таврия и Сърбия. Защитава докторат и доцентура в Пловдивския университет.
Отец Петър владее перфектно руски и турски език. Занимавал се е със скулптура, с живопис, с литература. Не само християнството е носител на българското, казва свещеникът. Затова и сред приятелите му има много мюсюлмани.
Кърджалийският свещеник Петър Гарена поставя за големия християнски празник Великден през 2002 година титанови кубета на църквата „Свети Георги“ в града. Той реставрира храма сам и построява в двора му малък комплекс, който нарича “Православна мисия”. Отец Петър Камен Гарена не отстъпва по известност и способност на своя колега от съседната енория отец Боян Саръев.
Отец Петър е инициатор на възстановяването на българския православен храм „Св. Георги Победоносец“ в Одрин. След като се установява в град Кърджали се заема и с обновяването на енорийския централен храм “Св. Георги Победоносец” и изгражда православния просветен център към него.
Бил е свещеник в Спортната академия, когато пристига заповед от Митрополит Арсений да замине за Кърджали, за да възстанови там църковните дела. Получил заповедта в късния следобед отец Петър тръгнал с нощния влак за Кърджали. Пристигнал рано сутринта, бил камбаната и отслужил първата си литургия. Било 3 март. Изпращането му било точно премислено от Митрополита. Написал за сведение на черковната врата „Свещеник вече има“, опънал една палатка в двора и се захванал за работа. През ваканцията дошли негови ученици от семинарията и те опънали палатки. Така построили комплекса и възстановили храма.
На палатка живял почти две години и отслужвал всеки ден литургия на двора. Хората го посрещнали с голямо недоверие, но постепенно нещата потръгнали, храмът отново взел да се пълни с вярващи и най-вече с младежи.

„Бабо Марийке, ти си войник на Христа! Вярата няма поделения.”

Така поучава хората отец Камен Гарена. Убеждава бабите да не мислят, че от тях нищо не зависи: възпитат ли внуците да влизат в църква,  те вече са спечелили битка за вярата!
Когато през 1998 година отец Гарена идва в Кърджали, църквата „Свети Георги“ е в руини. Дълго време никой не се е грижел за нея. Предишният свещеник е забягнал в чужбина. Нямал е къде да отседне, затова в началото е спял на найлони в двора. После една година е живял в палатка заедно с няколко сърни и така се е топлел, когато е било студено.
Порутената църква трябвало спешно да се стегне, а желаещи да помагат тогава още няма. Заел се да копае сам. Съвсем скоро местните хора започнали да му помагат. Оттогава са добри приятели.
Отец Петър Камен Гарена далеч не е безобидният човечец с черно расо, който сме свикнали през последните петдесетина години  да наричаме „свещеник“ и да свързваме с чисто декоративни функции. Той не е свещеникът, чието име и след години хората от квартала не знаят – дори тези, които всеки ден минават покрай църквата. За разлика от „безименния“ свещеник, отец Гарена знае какво иска и как да го постигне – с работа или с провокация, няма значение. Не го е страх, че ще наруши канона, защото не го нарушава. Достатъчно добре го познава, тъй като е преподавал в Богословския факултет към Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”. Единствено го е страх от празната църква с олющени стени. За него празната църква е най-страшният кошмар, а връзката с хората – най-важната задача.
Отец Петър отдавна е излязъл от анонимността на институцията и е добил свое собствено лице и маниер на работа. Той е един от “новите апостоли”, които ги знаят по име и ги търсят за съвет. Поздравяват ги всички без изключение.
Това е продължителен процес, а началото е било направо отчайващо. Още през първите месеци от пристигането му в храма “Св.Георги” паднал покривът на църквата. Той завлякъл след себе си и стенописите. От тях не било останало почти нищо – на някой светец личало само лицето, на друг – ръката и по-надолу кракът. И всичко това е трябвало да се обедини.
Отец Петър отива в София, но за реставрацията на стенописите искат да плати изключително голяма сума. Той води в храма няколко местни художници-самодейци да му помагат. Те обаче се плашат и започват да го убеждават, че няма как да се получи. Отец Петър се захваща сам за работа. Започва да рисува над олтара Богородица. Там стенописа  бил наполовина запазен. След известно време в  в храма става тихо и отчето разбира, че е останал сам в църквата, без ничия помощ. Обърнал се и какво да види. Градските художници се събрали и го гледали в почуда. Никой не смеел да мръдне да не би да развалят чудото, което ставало. Така отец Петър изрисувал целия православен храм.
Художниците му помогнали само за пейзажа и за драпериите на дрехите по стенописите. Справили се заедно за 35 дни, защото Отец Петър Камен Гарена обещал на християните в града, че централната църква ще е отворена за големия християнски празник Рождество Христово.
За да нарисува четириметровия Бог на тавана, отец Петър лежал цяло денонощие по гръб на скелето. Първата жена, която прекрачила прага след реставрацията на стенописите, успяла само да се прекръсти и да възкликне: “Отче, Бог сам се е нарисувал!”
Отец Гарена признава, че в началото на изографисването допуснал грешки. Нарисувал крака на Йоан Кръстител като изкълчен, но после го поправил.
Първата служба в църквата “Св. Георги Победоносец” събира едва десет души. После започват да идват повече, но предимно стари хора. Гарена обаче бил твърдо решен да влезе под кожата на младите. Кани младежи от семинарията. Който може – идва, а който идва – остава. Сега вече в повечето недели хората в църквата са толкова много, че случаен посетител би си помислил, че е Великден.
Първият Йордановден не минава добре. Правят литийно шествие, но се събират само 200-300 души. Следващата година, 2001-а, пак на Йордановден, Гарена кръщава три деца, кани известни певци и се събират значително повече хора. Лично кметът на Кърджали носи иконата. Гвоздеят на програмата обаче е скокът с бънджи на Гарена. Никой не знае предварително за този скок – само се носи слухът, че ще има изненада. Имиджът на отец Гарена е причината на празника да се съберат репортери от БНТ, bTV, Нова телевизия. След кръщенетата отчето изведнъж изчезва. Горе на моста вече го чакат хората, които го връзват  за въжето и той скоча от моста. Люлеейки се, отчето казва проповед и хвърля кръста. Тогава никой не знае, че през нощта отец Петър е  направил няколко тренировки.
На друг Йордановден отец Гарена се появява на кон, воден от мюсюлманин с чалма и ятъган. Отецът твърди, че по този начин решил да покаже „кой води коня и кой е върху коня“.
Отецът подчертава, че винаги е бил много внимателен към мюсюлманската общност в региона и много добре се разбират. Канил ги е на християнските празници, а и той ходи на Байрям. Но принципите са си принципи – особено, след като единственото място в Кърджали, за което българите със сигурност знаят, че е тяхно, било църквата.
В момента отец Гарена е една от най-култовите фигури в града. Пее на български, защото на черковнославянски никой нищо не разбира. Когато чете Евангелието, спира на някое изречение, което му се струва неразбираемо, и започва да обяснява. В деня на християнството, когато се говори за морал, повтаря на хората, че „не е задължително сляпо да се следва нещо, писано някъде в пясъците на Палестина – ние си имаме наше си Евангелие и наш морал”.
Отец Петър убеждава миряните да постят и да се изповядват. От 13 000 християни в града вече 4000 взимат причастие. Той чете по 1000 имена на литургия – толкова души са написали собственото си име или това на член от семейството и търпеливо чакат с часове да го чуят. За здраве. Въвежда и сериозна озвучителна техника Има на ревера “една карфичка” и където и да се намира в храма, ако реши, се чува в целия град. За шума от камбаната и за уредбите в началото имало протести – най-вече заради проповедта. Съвсем в стила си, отец Петър заявил, че “когато млъкне джамията, и той ще млъкне”.
За да не се опразва църквата през зимата прави подово отопление. Нововъведение в храма “Св. Георги Победоносец” са и пейките, които приличат на столове. За да не го обвинят, че е католическо, но и бабата да не може да хване стола и да си го премести, защото някъде й харесвало повече.
Отец Петър си признава, че понякога е доста рязък, но винаги има причина за това. Той е в състояние да прекъсне проповед, ако някой говори, и да откаже да продължи, докато човекът не излезе. Дори това да значи часове мълчаливо изчакване.
Има една църковна поговорка „Животът на свещеника е Евангелие на народа“. Храмът вече е пълен на всяка служба, а не само на празник. Несъмнено, християнството в Кърджали е в разцвет. То извоюва отново своето достойно място и никой не бива да се съмнява, в безспорния авторитет на църквата “Св. Георги Победоносец” и в нейното влияние.
При земетресение през 2000 г. куполът на храма пропада. С неимоверни усилия на отец Петър и с дарения както от християни, така и от мюсюлмани, той е възобновен. По-късно са поставени новите позлатени куполи.
Златният блясък на новите кубета озарява за първи път големия християнски празник Великден на 5 май 2002 година.
В събота, 4 май 2002 година, цял ден продължава транспортирането и монтажът на двата купола на централния храм „Свети Георги Победоносец“. По-големият купол е с диаметър 6 метра. Преди да бъдат монтирани, кубетата са осветени от енорийския свещеник отец Петър. Кубетата са направени по уникална технология, заимствана от московски майстори. Те се поставят над старите като каски, закрепени върху предварително изготвените противоземетръсни конструкции. Проектът и изработката са дарение на обща стойност 15 000 лева. Ромбоидните люспи с размер 12 см са изготвени в пловдивски цех за галванопластика. Те са доставени в Кърджали, опаковани в кашони, като всяка люспа е завита в отделна хартия. Галванизацията е бавен процес. В камерата се слагат само по 6 бройки. Затова изготвянето на люспите продължило от месец февруари до месец май 2002 година. Елитна смолянска бригада наковала обшивките на кубетата. 6 души се трудили от сутрин до здрач няколко дни, докато наковат всичките пластини на кърджалийския храм.
На 26 декември 2008 година по случай 80-годишнината на църквата Пловдивският митрополит Николай освещава обновения храм „Свети Георги„.
Църковният хор при храм „Св. Георги Победоносец” – гр. Кърджали, с диригент Марин Владинов, е създаден през месец октомври 2000 година, а първото му изпълнение е на празничната св. Литургия на Рождество Христово същата година. Хорът е смесен и се състои от 10 мъже и 12 жени на различна възраст. Диригент е дългогодишният преподавател по музика и ръководител на различни хорови формации Марин Владинов. Ръководенето на църковен хор е голямо предизвикателство както за него, така и за хористите, тъй като за първи път се докосва до православното пеене. С много ентусиазъм хорът първоначално разучава Златоустовата литургия на Добри Христов, а впоследствие обогатява репертоара си с песнопения от различни композитори. Хорът участва редовно както в богослуженията, така и в празничните концерти в златокуполната църква „Св. Георги Победоносец”. Той е достоен участник в Международния фестивал за църковна музика „Достойно есть” в гр. Поморие. Третият ден на Международния фестивал през месец юни 2010 година е открит с фестивален концерт  на църковния хор при храм „Св. Георги Победоносец” – гр. Кърджали, с диригент Марин Владинов.
През 2010 година, на празника Кръстовден, когато скъп гост на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай бе високопреосвещеният митрополит на Александруполи, Гърция – Антим, в град Кърджали се състоя събитие, значимо по отношение на миналото, настоящето, бъдещето и вечността.
В северната част на двора на храм „Св. Георги Победоносец”, в специално изградена мраморна костница бяха положени костите на 199 незнайни православни християни. Техните останки са събирани през годините от благочестиви люде, които с трепет са ги съхранявали, след като са ги спасили от пълно занемаряване и унищожаване в места, разровени при строителни работи, археологически разкопки или иманярски набези върху християнски гробове.
Владиката Николай отслужи заупокойното чинопоследование на панихидата и положи костите в саркофаг, след което със специален кран беше поставена и мраморната плоча с изписани на нея всички християнски селища, от които са събрани костите. Във връзка с това   Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай произнесе поучително слово в храм „Св. Георги Победоносец”.

“Събрани сме днес тук пред купчина сухи кости. Те са събрани от благочестивите християни от разкрити стари гробове. Гробовете, разкопани в резултат на строителни работи, археологически разкопки, иманярски набези и прочие съвременни човешки дейности. Тези кости са лежали захвърлени в полето, между бурени и трънаци, изложени на природните стихии, подхвърляни и влачени от зверове и птици. Тук, това, са били хора. Люде Божии. Които са ходили, дишали, мечтали, обичали, страдали, раждали деца и отглеждали внуци. Наши прадядовци и прабаби. Хора, изминали житейския си път и положени в пръстта, от която всички сме взети. За да дочакат в покой Съдния ден, в който ще бъдат възкресени от Сина Божий, за живот вечен. Ние не знаем кои са били те. Може между тях да има учени, може да има войни за вярата, може да са били занаятчии, земеделци и обикновени работници. Независимо какви и кои са били, те са имали и имат правото на достойна смърт и достойно погребение.

Житейските пътища човешки може да са различни, но в два момента всички сме абсолютно равни пред Бога. В момента на раждането и в момента на смъртта. Всички биват осенени от чудесен възторг пред акта на раждането и всички тръпнем в страхопочитание пред акта, когато наш близък, изпълнил земния си път, застава пред дверите на Царството Божие. Покоят на усопшите трябва да бъде респектиран. Той не бива с нищо да бъде нарушаван. Защото това не е покой смъртен, а покой в очакване. Очакване на великия акт на Възкресението.

Който не уважава смъртта, не уважава и живота. Който не почита мъртвите, не почита и живите. Затова сме се събрали днес тук, за да може, отдавайки отново почит на притеснените наши мъртъвци, да отдадем почит на живота. Живота земен и живота вечен.

Да пазим, прочее, братя и сестри, гробовете на нашите предшественици, за да пазят и нашите наследници нашите. Да зачитаме тяхната памет, за да бъде зачитана и нашата. Твърде много се копае свещената земя из нашата страна. Твърде много кости биват изваждани и захвърляни, като непотребни отпадъци. Твърде много души биват притеснявани и сега те вопият за мир и покой. С това шега не бива! Затова, нека всякога отдаваме дължимата почит на нашите мъртви и пазим свято тяхното достойнство. Защото те са това, което ние ще бъдем. Без значение на санове и титли. И защото на тези кости, и на нашите кости един ден, Бог ще вдъхне дух и те ще оживеят.

Бог да ги прости, вечна и блажена да бъде тяхната памет!

Преди да бъдат положени костите на 199-те Христови войни в мраморния саркофаг в двора на енорийския храм „Св. Георги Победоносец“  Пловдивският митрополит Николай отслужи панихида.
Идеята за изграждането на саркофага е на местния енорийски свещеник отец Петър Гарена. Отецът уточни, че се препогребват кости на хора, живели в Средновековието, а не мощи. Той е събирал човешките останки през последното десетилетие от цялата област – от ровове край средновековни крепости, манастири, църкви и некрополи в Източните Родопи. Част от костите са донесени на свещеника от местни хора, краеведи и дори иманяри. Според проучванията на отец Гарена, който е професор по църковна история, около 200 са средновековните крепости, некрополи и църкви в Кърджалийска област. Имената им са изписани на стената до мраморната костница.
Според отец Петър наш християнски и човешки дълг е да се грижим за тленните останки на предшествениците. По думите на свещеника това е позната практика, която включва препогребване на кости на хора, живели в Средновековието, а не мощи. Не е нормално да се поругават гробове, а човешки кости да се пръскат по поля и баири. Саркофагът  символизира паметта към загиналите за вяра и народ. Това се прави за първи път в действащ православен храм в България.
Пловдивският владика Николай одобрил намеренията на кърджалийския свещеник и идеята му за изграждането на гробница. Той смятал, че е християнски дълг да се погребат костите от поруганите гробове. Дори заповядал да продължа събирането им. През 2006 година дядо Николай отслужи панихида на средновековно гробище в подножието на свещения град Перперикон, в което са погребани християни, загинали при превземането на района от султанските войски.
В началото на лятото на 2010 година отец Петър започнал реализирането на идеята. Изработил от гипс модел на саркофага, а месец преди Кръстовден доставил от остров Тасос подходящ мраморен блок. Според свещеника вносът на камъка се е наложил заради сложността на проекта. Нужно било мраморът да е без жили и ситнозърнест. Подходящ материал се добивал на Тасос. Двутонният блок и транспортирането му до Кърджали струва 700 лв.
Мраморният саркофаг е разположен в северната част на църковния двор. Част от конструкцията над саркофага е от дървени греди на изоставени параклиси. Покривът представлява сложна конструкция с кръстовидна форма.
Кърджалийският свещеник лично е измил костите с вода, а след това и с мляко, както повелява родопската традиция. По-голямата част от тях са поставени в гробницата, обвити в бяло платно още преди ритуала.
Не случайно е избрано препогребването да бъде на големия християнски празник Кръстовден. Този ден е пантеон на безименния християнин от Родопите. Желанието на свещеника е да се даде пример на идното поколение за тихия, безименен подвиг на стотиците, дали живота си за род и за вяра.
По случай Кръстовден пловдивският митрополит Николай благослови всички християни и кърджалийци и им пожела да живеят в мир и разбирателство.
„Присъстваме на особен акт, с който се измерва силата на нашата човечност. По този начин показваме, че засвидетелстваме уважение към мъртвите и показваме за пореден път, че в Кърджали можем да живеем в разбирателство и толерантност” каза кметът на град Кърджали инж. Хасан Азис и пожела тази костница да се превърне в място за обединение и пречистване, а този ден да се запомни като едно от знаменателните събития в живота на града.
Паметник на заедността в болката и в надеждата за добруване бе открит в двора на централния православен храм в Кърджали „Св. Георги Победоносец“ на 8 септември 2011 година. Това стана след службата на християнския празник Малка Богородица, а за да бъдат съпричастни на откриването бяха дошли и християни и мюсюлмани в двора на храма.
Кметът на града инж. Хасан Азис заедно с енорийския свещеник отец Петър Камен Гарена откриха паметника – каменен знак в чест и слава на нашите предци и на бъдещите поколения. Той представлява скулптурно изображение на две девойки – родопчанка и тракийка, в чиито нозе са изписани текстовете на песни, в които се разказва за Индже Войвода, Кара Фейзи и Капитан Петко Войвода.

„Този паметник е една вкаменена народна песен, която навява болка и тъга. Болка и тъга от това, че кърджалийският край все повече обезлюдява, независимо дали става дума за българи, турци, арменци. Нашата Обетована земя се превръща в пустиня. Кърджали, без да се брои кой турчин, кой българин, кой християнин и кой мюсюлманин, драстично се стопява“.

Такива бяха думите на отец Петър пред присъстващите, който изтъкна, че този процес в най-голяма степен е засегнал християнското население, независимо дали става дума за българи, българомохамедани, турци, арменци, албанци или гагаузи.
По думите на свещеника този паметник е и за предците, заселили се в този край, бягайки по политически и икономически причини от Родопите и Беломорска Тракия, за да превърнат Кърджали в един процъфтяващ град. Пак по икономически причини сега хората са принудени да напускат Кърджали, отбеляза с тъга в гласа отец Петър Гарена.

„Кой е виновен и коя човешка съвест ще проговори…Историята ще търси тази отговорност и от нас. 20 години тук си играеха на демокрация и в крайна сметка оставиха хората гладни. Същите тези хора, които дойдоха тук, за да създадат този град. Нашите въпроси са тъжни, а отговорите на политиците са цинични“, подчерта отец Петър. Той предупреди българските политици, че един ден някой ще им потърси сметка къде са хората и кой ги прокуди.

„В Кърджали живеят горди българи, горди турци, горди арменци и това, което обединява тези горди хора, е чувството, че те живеят заедно, уютно, в разбирателство“, заяви кметът инж. Хасан Азис при откриването на паметника. За него той е символ на общата болка, но и на общата надежда и очаквания на кърджалийци – без разлика на пол, етнос и религия. А също и напомня за предците, чийто завет е хората в Кърджалийско да живеят заедно в мир и разбирателство.
Паметникът е по проект на отец Петър Гарена и Петър Панчев, а негов изпълнител е Атанас Чакъров. За откриването му енорийският свещеник отец Петър бе подготвил специални покани, в които бяха изписани и част от текстовете, изобразени на самия паметник.
Храмовият празник на църквата „Свети Георги Победоносец“ в Кърджали е на 6 май - Гергъовден. Денят, в който се чества празникът на Св. Георги Победоносец и денят на храбростта на българската армия.
На Гергъовден празнуват Георги, Гергана, Гинка, Ганка, Ганчо, Генчо, Генади, Гошо, Глория, Генка, Генко, Галин, Галина, Галя. Според Националния статистически институт  Георги е най-разпространеното мъжко име в България. Носят го близо пет процента от мъжете у нас или около 200 хиляди българи.
Легендата за свети Георги, който убива змей, е широко известна в целия християнски свят. Един от най-старите писмени извори за нея е „Златната легенда или жития на светците“. Съставена е от Якоб де Воражин, архиепископ на Генуа през 1275 година. Първото й издание е през 1470 година. Преведена на английски от Уилям Какстън, първо издание 1483 година. Редактирана от Ф. С. Елис, „Темпъл класикс“, през 1900 година. Преиздадена е през 1922 година и 1931 година.
Тази глава е от Том  трети на изданието.
Св. Георги бил воин, родом от Кападокия (Кападокия е обширна високопланинска област в централна Анатолия, гръцкоговорящата част от Римската империя в източната част на Мала Азия – днешна Турция). По някое време той дошъл в провинцията на Либия, до град, който се зовял Силен. Предполага се, че се има предвид град Сирен, тогавашна гръцка колония в Северна Африка. Според друга версия на легендата, чудото станало близо до град Вирит, днешен Бейрут, недалеч от град Лида, където днес почиват мощите на светеца, без главата му.
И край този град имало блато ли, езеро ли, където живеел змей, който тровел цялата страна. И по онуй време хората били сбрани, та да го убият, ала когато го видели, побягнали. И когато той наближил града, отровил хората с дъха си, и поради това жителите на града му давали всеки ден по две овце, та да го хранят, задето нямало да стори зло на хората, а когато овцете се свършили, бил взет човек и овца. После в града бил издаден указ, че трябва да бъдат отвеждани децата и младите от града по жребий, и всеки един който се падне, бил той знатен или беден, трябвало да бъде предаден, щом жребият падне на него. И тъй се случило, че много от хората в града били сетне предадени, дотолкова, че жребият паднал върху царската дъщеря. Според легендата, на връщане от войнски поход Свети Георги видял плачещата девойка край езерото.
Напразно светецът-войн се опитвал да убеди нейния баща да се откаже от своя бог и кървавите жертвоприношения в чест на чудовището, а да приеме християнската вяра, която изисква най-вече смирена доброта и милостивост. Накрая царят приел да се покръсти заедно с целия си народ само ако младия войн докаже силата на своя Бог и победи змея. Св. Георги приседнал край езерото и като склонил глава в скутите на красивата девойка, задрямал.
Изведнъж водите на езерото се разбушували и от тях се показал огромния змей, който се устремил към обречената му жертва. Девойката заплакала, една сълза капнала върху лицето на момъка и го разбудила. Св. Георги се качил на коня си,  изтеглил меча си и го наложил с кръстния знак.  Препуснал смело към змея, който идвал срещу него и го поразил с копието си, като го ранил тежко и го съборил на земята.
После светецът казал на девицата:
- Свали пояса си и го вържи на шията на змея и не се плаши.
Когато тя сторила това, змеят я последвал, като че бил кротко и послушно добиче.
Тогава тя го завела в града, а хората избягали в планините и долините и занареждали:
- Горко ни! Горко ни! Всинца ще погинем.
Св. Георги им казал:
- Не бойте се от нищо повече, повярвайте във Бога Исуса Христа, съгласете се да бъдете покръстени и аз ще убия змея.
И тогава царят бил покръстен, както и всички негови поданици, а Св. Георги убил змея и отсякъл главата му и заповядал да бъде хвърлен в полето. И те взели четири волски телеги, с които го изкарали извън града.
После там били покръстени цели петнадесет хиляди души, без да се броят жените и децата, а царят построил църква на Светата Дева и Свети Георги, в която и досега блика фонтан от жива вода, която цери болните хора, пиещи оттам. Така царят удържал на думата си и приел християнството заедно с целия си народ, а Свети Георги се прибрал в своя роден край, където вече били чули за славния му подвиг…
Макар, че мотивът за убийството на змей е твърде древен, той е навлязъл като самостоятелен епизод в житието на Св. Георги доста късно. Това станало едва през Х-ХІ век, когато християнството утвърдило своите позиции и обхват далеч извън пределите на първоначалното му разпространение.
От една страна, прикрепването му тъкмо към този светец иде да ни подскаже, че новопокръстените народи все още пазели старинните си митологични представи за двуединството между божествата покровители на земеделието и войната. Името Георги е гръцко и значи „земеделец“, но същевременно звучи близко до тракийското „херой“ – герой.
От друга страна, този мотив бил важен и за самите християни, които осмисляли змееборския подвиг символично – той бил доказателство за силата на вярата в Христос над вярата в много богове (езичеството).
Още в миналия век изследователите установили, че един от най-важните митове на много народи, обитаващи Европа и Азия, бил този за победата на Върховния Бог над неговия Противник – Змея на Дълбините. Присъствието му в толкова много културни традиции се дължи на факта, че всички тези народи имали някога общ произход – живеели в една обща прародина и говорели един общ праезик.
За разлика от нас те схващали Пространството и Времето в тяхното неразчленимо двуединство, което имало свое начало и край в рамките на един годишен цикъл. И когато идел краят на годината, отмерван по хода на небесните светила (Слънцето, Луната и някои съзвездия), те вярвали, че пространството и времето губят своята подреденост, че Вселената се разпада. Доколкото и двете важни съставки на Космоса имали своите свещени точки – Центърът на Пространството и Началото на Времето, хората вярвали, че в Края тъкмо те са станали обиталище на оная неизвестна заплашителна сила, която искала да овладее света на хората и завинаги да го държи в своята зловеща власт. Тази сила се противопоставяла на Реда и била наричана Хаос, а в митовете била представяна образно като чудовище от типа на змея (дракона, ламята).
Нашествието на змейското начало в Последното време се схващало като опит за разрушение на хармонично подредения свят, сътворен в Първото време от Върховния Бог-Творец, което задължително изисквало Двубой между тях. Във всички известни митове победата е на страната на Върховния Бог, който се представял като мълниеносен Гръмовержец (от типа на древноиндийския Индра, древногръцкия Зевс или древнославянския Перун), а Змеят бива обезглавен, изпепелен или насечен на късове.
И ако при заплашителното нашествие на Змея в края на годишния цикъл, Времето и Пространството са видимо намалели (някъде се представят като свити в една точка подобно на жълтъка в яйцето или на човешкия ембрион в майчиното лоно), след победата те разбухват подобно на току-що замесено тесто, и възвръщат старото си положение – Светът се създава наново. Оттук става ясно, че змееборския мит и митът за сътворението на света са варианти на един и същи първоначален мит.
След победата на Върховния Бог светът се обновявал и преподреждал отново в двуединните Време и Пространство – теквали трите реки на плодородието (мляко, мед и вино), които според времето на тяхното добиване от хората очертавали не само основните годишни сезони (пролет, лято, есен), но и основните пространствени посоки по хода на Слънцето (изток, юг, запад). Отсъствието на посоката „север“ и сезона „зима“ подсказва, че тяхното двуединство указва мястото и времето на Двубоя. Сега разбираме защо в българския фолклор песните за двубоя между Добър Юнак (с черти на Върховен Вселенски господар) и „лютия змей“ се изпълняват на големия християнски празник Коледа (25 декември). Той е наследил най-важния годишен обред от предходната епоха, който се празнувал в деня на зимното слънцестоене (21 декември).
И така, митът за Двубоя между Змеебореца и Змея на Дълбините бил своего рода инструмент (средство) за преодоляване на най-критичния момент в ритмиката на Космоса – при прехода от Стара към Нова година. Тъкмо тази негова характеристика му позволила да бъде приет за Основен мит, чрез който били преодолявани и много други календарни ситуации, които се схващали като критични (преходни). Например преходът от един сезон към друг. Затова в българския фолклор характеристиките на змееборци имат светци, чиито празници са в близост до моментите на смяната на сезоните – освен Св. Георги такива са още Св. Петър, Св. Илия и Св. Димитър.
Прикрепването на мита за убийството на Змея към фолклорното житие на Св. Георги е сравнително късно явление и трябва да се обвърже с митологичните представи на народите, които приели християнството малко преди Х-ХІ век. И макар, че и други светци са описвани като змееборци, най-популярен е Св. Георги, а това без съмнение подсказва голямата роля на неговия празничен ден (23 април) в техния езически календар. Змееборският сюжет се свързва най-вече с новогодишния преход  и въпросът, на който трябва да си отговорим, е каква е връзката на 23 април (или на дата, близка до тая) с някакъв край на Старата и Начало на Новата година.
За старите българи земеделската година била от Гергьовден до Димитровден.
Всички знаем, че ходът на Слънцето очертава четирите годишни сезона, чието начало е в точката на най-слабото му греене. Вярвало се, че годината „умира“ в точката на нейната „смърт“ през зимата (към края на декември денят е най-кратък, а нощта най-дълга).
В миналото знаели за още едно годишно начало, което ориентирали по хода на Луната – то се падало в ранната пролет, на 1 март.
Очевидно, 23 април не попада в нито една от двете важни календарни ситуации. Тази дата е по-близка до времето, когато се сменят сезоните пролет и лято. Тогава земеделецът виждал как всичко посято от него започва да расте буйно. Цъфтели плодните дървета, оформяли се житните класове и той с радост предчувствал богата родитба (урожай). Тогава и овчарят изкарвал за пръв път на обилна паша своето стадо, в което до своите майки припкали и младите агънца. И макар нищо по Земята да не давало знак за някакъв Край на годината, митологичната вяра карала хората да внимават. По традиция те се вглеждали към нощното Небе, където ритъмът на Времето се отмервал от още едно небесно светило. Това било съзвездието Плеяди. Нашият народ го нарича Власци, Квачка или Кокошка с пилета. През цялата година това съзвездие също очертава „свои“ четири сезона и подобно на Слънцето има две важни положения, но те се виждали само в полунощ.
Плеядите
През ноември то било над главата на наблюдателя и в този момент поемало характеристиките на Полярната звезда и съзвездието Голяма Мечка като „пъп“ на нощното небе. Един вид Център на Небето, който очертавал невидима вертикална линия между участниците в обреда и Бога. От април до юни то не се виждало на небосвода и се вярвало, че е „под“ наблюдателя, в Долния свят (Преизподнята), поради което си го представяли и като вредоносно чудовище.
Ето тази втора важна ситуация хората смятали за свързана с хода на Слънцето, което през това време се въздигало на дневния небосвод и греело все по-силно, за да стигне в средата на юни своята върхова точка, когато денят е най-дълъг, а нощта най-къса. И тъкмо защото на 23 април вечерта след залеза на Слънцето съзвездието Плеяди също залязвало, но се показвало на изток едва в началото на юни, хората вярвали, че Слънцето „посича“ змееобразното чудовище (митологичен образ на Плеядите в тази позиция) и то се скрива под земята.
Допълнителен повод за тази битка били поразиите, които в края на звездния годишен цикъл вършел този митологичен Змей на Дълбините.  В периода между април и юни той унищожавал труда на земеделеца чрез унищожителни градушки. Затова наричали Змея с името “хала”, което на гръцки език значи град, градушка и пращал неизлечими болести на стадата.
След приемането на християнството довчерашните езичници разпознали в образа на Св. Георги едно свое по-ранно божество на възмъжаващото Слънце и в техните представи той се превърнал в млад войн, победител на чудовища. Нашият народ ги нарича змей, ламя или хала.
Днес легендата за Св. Георги и ламята е само фолклорен спомен от времето на нашите прадеди, които искрено вярвали, че той наглежда посевите и стадата и в случай на нужда ги защитава с оръжие в ръка. А може би той все още язди своя бял кон призори по росните ниви на ония, които с благочестива вяра, труд и пот на челото осигуряват нашия хляб…

КАК ДА СТИГНЕМ ДО ПОЗЛАТЕНАТА ЦЪРКВА СВ. ГЕОРГИ ПОБЕДОНОСЕЦ?

Църквата “Св. Георги Победоносец” е действащ православен храм, с местоположение ул. “Екзарх Йосиф I” №13,  гр. Кърджали. Намира се недалеч от  Регионалния Исторически музей – Кърджали, само на пет минути пеша. Храмът е построен на централно място, лесно достъпно за християните – жители и гости на град Кърджали.
Именно църквата “Св. Георги Победоносец” е централния действащ православен храм в Кърджали. Тя е трикорабна постройка, строена през първата половина на ХХ век. Сред позлатените й кубета се намира и самата вградена камбанария на църквата. Духовният наставник на храма е отец Петър Камен Гарена, енорийски свещеник, завършил Софийската Духовна Семинария.
Благодарение на направеното външно озвучаване на църквата по време на литургиите, на големите християнски празници тук се събират хиляди хора. А за да могат всички да бъдат свидетели на случващото се в църквата, отвън е поставена и видео стена. Към храма съществува църковен хор, който пее по време на големите християнски празнични литургии.
Храмовият празник на църквата е на 6 май. Тогава се прави курбан за здраве на християните.
Когато влезете в двора на църквата ще видите от лявата страна построената непресъхваща чешма. В задния двор е изградена постройка, в която живеят служителите в църквата. Има възможност за пренощуване и на гости на храма. Тук също така се организират различни мероприятия за децата, изучаващи Богословие, Вероучение и други християнски предмети.
Златокуполната църква “Св. Георги Победоносец” е реставрирана и обновена скоро. Интериорът й е изцяло подновен. Стенописите са изографисани много красиво. Когато влезете в самата църква, отдясно ще намерите свещички, които да закупите и да запалите. Тук човек може да поседи и да се помоли на спокойствие.
Значението на храма “Св. Георги Победоносец” за града и за християните в него е огромно, поради етнически смесеното население в Кърджали. Затова църквата “Св. Георги “ е обявена и за паметник на културата.